Защо живите същества са се разделили по пол

Платон разказва легендата, че някога човекът бил хермафродит — едновременно мъж и жена.

Хермафродитите били кълбообразни, с четири ръце и четири крака, с две лица, четири уши и два полови органа. Силата и издръжливостта на тези хора била огромна, а гордостта им преголяма, та застрашила дори и самите богове на Олимп.

Тогава Зевс свикал боговете на съвет и те решили: за да прекратят човешката дързост и да направят хората слаби, те ги разделили на две половини – мъже и жени. Така хората били обуздани и отслабени, като всяка половина започнала да се стреми към съответната си част, за да се съедини с лея и да възстанови първоначалното цяло.

В този стремеж към съединение се крие природата на Ерос. Но ролята на Ерос не се ограничава само в сливане на съответните противоположности. Той води не само човешката природа, но и човешкия дух към усъвършенствуване, като допълва това, което му липсва.

Така гласи древната легенда.

За да отговорим обаче научно на въпроса, защо живите същества са се разделили на два пола, трябва да изследваме подробно интимната същност ­на половата дейност и ролята на всеки пол в нея.

хермафродит

За да съществува животът, е необходимо живите същества да осигурят:

– Своето собствено съществуване.
– Запазването и продължаването на своя вид.

Това се постига чрез двата основни инстинкта на живота — инстинкта за самосъхранение и инстинкта за размножаване. Така размножаването е едно основно и неотменимо свойство на всеки жив организъм. Без него животът не може да съществува.

Размножаването обаче по своята същност е един своеобразен производствен процес, възпроизводство на нови живи себеподобни същества. Като всяко друго производство то е подчинено на определени производствени принципи и закони.

Карл Маркс и Фридрих Енгелс изказаха гениалната мисъл, че „определящ момент в историята са производството и възпроизводството на непосредствения живот“. Но това производство и възпроизводство, подчертават те, има двояк характер: от една страна, производство на средства за живот, на материални блага, а, от друга страна, производство на самия човек, производство на рода.

Маркс и Енгелс изследваха ролята на производствения принцип в развитието на човешкото общество, на човешката история.

Оказва се обаче, че производственият принцип е универсален: на него е подчинено развитието на всички живи същества, на историята на живите същества изобщо.

При всички живи същества до човека производството на непосредствения живот съществува активно само в едната своя форма — възпроизводството на живи същества. Другата негова форма – производството на средства за съществуване, на материални блага, трудът — не съществува. Растенията и животните се приспособяват пасивно към условията на жи­вот, към потребностите, които им предявява жизнената среда. Те променят тази среда несъзнателно, по силата на изграденото в еволюцията инстинктивно поведение.

Начинът на живот на вида, както и отношенията, които се създават в растителното или животинското съобщество (популация, стадо и пр.), съответствуват на начина на възпроизвод­ство на вида. Така основен двигател на цялата еволюция на живите същества се явяват производството и възпроизвод­ството на тези същества, на живота въобще — това е инстинктът за живот. Да живееш — значи да произвеждаш и да се самовъзпроизвеждаш, значи да твориш. Някога Гьоте беше казал: „В началото бе делото, творчеството“

Животът се реализира в непрестанно взаимодействие между средата, която постоянно и непрекъснато се мени, и живите ор­ганизми, които за да съществуват, също постоянно и непрекъс­нато трябва да се менят и адекватно да се приспособяват към създалите се нови жизнени условия.

Това се постига чрез постоянното и непрекъснато размножаване на живите същества, чрез тяхното възпроизвеждане.

Всяко производство обаче трябва да отговаря на два основни показателя: количество и качество. Ето защо и цялата същност на развитието на живите същества се изразява в това да се създават и непрекъснато да се усъвършенствуват органите, дейностите и поведението, които осигуряват създаването и отглеждането на поколението, така че да се получи най-голям брой най-добре приспособено към условията на живот потомство. Съдбата, битието на отделния индивид се определя от мястото и ролята, която той има във възпроизводствения процес, от неговото отношение към основните  производствени показатели.

Тук идваме до нещо много интересно.

Като проследяваме еволюцията на възпроизводствения процес, на размножава­нето, наблюдаваме своеобразна специализация па живите съ­щества по отношение на основните показатели на възпроиз­водствения процес — количеството и качеството на възпроиз­водството, едно своеобразно „разделение на труда“ във възпроизводствения процес, целта на което е да се удовлетво­рят някои основни потребности за запазването и продължа­ването на вида.

Първата производствена задача, която живите същества трябвало да решат, бил проблемът: да се осигури на живите организми възможност за бърза изменчивост, необходима за адекватната им адаптация към условията па живот, като в същото време се запазят всички вече постигнати полезни струк­тури и поведения, т. е. да се осигурят изменчивост и променливост, като едновременно се запазят устойчивостта, стабил­ността.

Появило се вътрешно, диалектично противоречие, което природата разрешила, като раздробила относително безкрай­ния жизнен поток на големи, относително стабилни блокове — вида, и на малки, краткотрайни и променливи негови зве­на — отделните индивиди.

Видът поел ролята на консерватив­ното начало във възпроизводствения процес.

Той станал носител на количествения фонд на наследствените заложби, които отделният индивид бил в състояние да възпроизведе. Така ин­дивидът се оказал прогресивното (оперативното) начало във възпроизводствения процес.

Видът предоставя определен обем наследствени (генетични) възможности, от които индивидът в зависимост от жизнените условия осъществява най-добрите и необходимите. Индивидът притежава определена амплитуда на индивидуалната промен­ливост в реализирането на генотипа в зависимост от жизнената среда. Тази амплитуда на индивидуална променливост може да се намира в мярата на вида и тогава еволюцията се осъще­ствява чрез регулиращата функция на естествения отбор.

Но индивидуалната променливост може да надхвърля мярата на вида (мутация) и така се създават възможности за еволюци­онно движение напред, реализира се направляващата функция на естествения отбор.

По този начин се реализира една каче­ствено нова индивидуална и видова адаптация, осъществява се еволюцията на живите същества, цената за която е загиването, смъртта на отделните индивиди.

И това било първото „разделение на труда“ във възпроизводствения процес: видът поел задачата да запази всичко ценно и полезно, добито от живите същества, да го съхрани количествено, а индивидът поел задачата да намери възможните най-добри варианти за конкретно реализиране на живота и така да го подобри качествено.

Втората производствена задача, която живите същества трябвало да решат, бил въпросът, който стои пред всяко про­изводство, за количеството, качеството и асортимента на про­изведеното поколение!

Количественият проблем живите същества решили, като „открили“ възможността за безполово размножаване. В същ­ност по-правилно би било да се говори за пряко размножаване, тъй като размножаването на живите организми винаги е безполово. То се извършва на клетъчно ниво посредством множене на клетките чрез пряко разделяне.

Тъй нареченото полово размножаване в същност се състои от две фази, от които само втората е размножителна, но по този въпрос ще се говори по-късно. Чрез прякото, безполово размножаване в кратко време се получава голямо количество индивиди, но от еднакъв „асортимент“, генетично еднообразни.

За да се осигури еволюцията обаче, е необходим отбор, а това означава по-богат асортимент на възпроизводство, по-бо­гато генетично разнообразие. Необходимо е възникналите по­лезни промени (мутации) да имат възможност бързо да се раз­пространяват в популацията и да променят вида. Това се по­стигнало чрез „половото“ размножаване, което вече е непряко размножаване.

То е непряко, защото протича в две фази, от които първата, предделителна фаза, която се състои от самото полово сливане на клетките, оплождането, не е размножителен процес. Напротив, тук половите клетки не само че не се множат, но от двете родителски клетки се получава една дъщерна клетка. Това е един информационно-обменен процес, при който организмите осъществяват обмяна на генетична информация. Едва след това се преминава към втората, делителна фаза на размножаването: множенето на оплодената и генетично обно­вена и обогатена клетка, което се извършва чрез пряко раз­множаване.

Така   се   осъществило   второто   „разделение   на труда“ във възпроизводствения процес — чрез прякото раз­множаване видът постигнал бързо създаване на генетично ед­нообразни организми, т. е. бързо количествено нарастване, а чрез непрякото („половото“) размножаване се постигнало бързо качествено изменение на вида, произвеждане на инди­види, носещи нова генетична информация и нови възможности за адаптация към жизнените условия-

Третата производствена задача, която живите същества трябвало да решат, била: да се осигури нормално развитие на поколението, като му се предостави необходимият градивен ма­териал, без половите клетки да загубят своята подвижност, която е необходима, за да се осъществи тяхната среща и оп­лождане. Тази задача била решена, като постепенно половите клетки се специализирали и разделили на два вида

Женски полови клетки, които изпълняват количествената страна на възпроизводството: натрупват необходимия за поко­лението градивен материал, в резултат на което обаче стават големи, тежки и неподвижни. Появила се яйцеклетката.

Мъжки полови клетки, които поели качествената страна на възпроизводството, като осигурили пренасянето на генетич­ната информация. За тази цел те се освободили от всякаква излишна материя, поради което станали леки и подвижни. При много видове дори се развил своеобразен двигателен апарат — появили се сперматозоидите. И това било третото „разде­ление   на труда“ във възпроизводствения процес.

Четвъртата производствена задача, която живите същества трябвало да решат, била: да се създаде възможност за непре­късната еволюция на жиците организми, която да осигури постоянно качествено усъвършенствуване на вида и него­вата най-добра адаптация към жизнената среда при мини­мална количествена загуба.

Повечето животни са разделнополови — мъжки и женски.

Но има животни, които са хермафродитни и имат както мъжки, така и женски полови органи. Такива са много плоски и кръгли червеи (пиявиците, дъждовният червей), охлювите, та дори и някои риби. Явно е, че за да се осъществи възпроизводството, съвсем не е необходимо индивидите да бъдат разделени по пол. При това хермафродитното размножаване е много по-иконо­мично, тъй като при еднакъв брой родителски индивиди се съз­дава двойно по-голямо поколение. Тук всеки индивид се явява едновременно и баща, и майка.

В развитието на живите същества обаче все пак се наложило разделнополовото размножаване. Защо се е наложило?

Приемливо обяснение на това явление даде съветският учен В. А. Геодакян (1965). Той обърна внимание на обстоятел­ството, че в една популация колкото е по-голям броят на жен­ските индивиди, толкова е по-голям броят на потомството. При равен брой мъжки и женски индивиди съществуват най-голе­ми възможности за кръстосване и поради това за създаване на най-разнообразен асортимент на потомството. А колкото е по-голям броят на мъжките индивиди и колкото повече надвишава броя на женските, толкова борбата между самците за овла­дяване на самките е по-остра, т. е. половият отбор е по-силен и напрегнат, в резултат на което качеството на поколението е по-добро, тъй като побеждават-и създават поколение само най-силните и надарени самци.

Оказва се, че количеството на потомството в една популация, се определя от броя на женските индивиди, а неговото каче­ство — от количеството на мъжките индивиди и от възникна­лия помежду им полов отбор. Женските индивиди в попула­цията са носители на стабилността, те представляват консер­вативната подсистема, „постоянната памет“ на вида. Мъжките индивиди са носители на изменчивостта, те представляват опе­ративната подсистема, „временната памет“ на вида.

При това мъжките индивиди се стремят да използуват мак­симално своите възможности и да създават най-голямо потом­ство, като по този начин въздействуват за промяна на каче­ството на поколението. Женските индивиди се стремят ограни­ченото количество потомство, което могат да създадат, да бъде от най-добро качество. Така женският пол е носител на коли­чествените показатели на вида, като всяка самка е „борец“ за качество, а мъжкият пол е носител на качествените показатели на вида, като всеки самец е „борец“ за количество.

Специализацията на половете по отношение на основните параметри на възпроизводството на поколението има голямо значение за приспособяването на вида към условията на жи­вот.

За да може живата система най-бързо и ефективно да се приспособява към постоянно менящите се условия на окол­ната среда, необходимо е тя непрекъснато да получава инфор­мация за настъпващите промени в средата, като жертвува част от своите членове — тези, които са най-неустойчиви към новите условия. Ако тази жертва се дава от женския пол, това веднага би се отразило тежко върху количеството на популацията, без да допринесе за подобряване на нейното качество. Ако обаче се жертвуват индивиди от мъжки пол, това няма да се отрази съществено върху количеството на популацията, но веднага би подобрило нейното качество, тъй като ще загинат слабите и лошо приспособимите към жизнените условия индивиди, а ще се запазят и ще дадат поколение силните и добре приспособи­мите самци.

Така мъжкият пол се оказва своеобразен „авангард“ на вида, което се отразява и върху неговите качества: той е зна­чително по-неустойчив и нестабилен, по-чувствителен към влия­нията на външната среда и по-променлив, с по-разнообразни качества. Женският пол е „златният фонд“ на вида. Той е много по-устойчив и стабилен, по-малко чувствителен към не­благоприятните . условия на средата, по-малко променлив и по-малко разнообразен в своите качества. И това е четвър­тото „разделение на труда“ във възпроизводстве­ния процес.

Вижда се, че производственият принцип наистина има уни­версално значение, а индивидуалното съществуване на орга­низмите до човека и техният начин на живот зависят преди всичко от тяхната роля във възпроизводствения процес. При това основен пол, който осигурява съществуването на вида, е женският, а мъжкият пол е допълнителен. Задачата му е, като създава възможности за обмяна на генетична информация, да съдействува за постигане на най-добра адаптация на вида към жизнените условия.

Затова при много низши видове мъжкият пол се появява само в трудна и бедствена обстановка, съще­ствува като паразитен организъм към женския или загива след оплождането.

Постепенно обаче мъжкият пол стабилизира своето съще­ствуване, като поема нови роли във възпроизводствения про­цес — ангажира се в една или друга степен с отглеждане на потомството и опазване на популацията.

Поведението на висшите, същества, организацията на техния „обществен“ живот зависят до голяма степен от начина, по който става възпроизводството, и преди всичко от начина на отглеждане на потомството. При видове, при които поведението се основава предимно върху безусловнорефлексни поведенчески реакции и поколението не се нуждае от продължително отглеждане, обикновено се установява стаден начин на живот (тип кокошка), а там, където поведението се изгражда върху сложни условнорефлексни поведенчески реакции и са необходими много повече грижи и обучение на малките от страна на двамата родители, се установява париален (семеен) начин на живот (тип лястовица).

Прочетете още за ползата от движението според Хипократ ТУК

Защо живите същества са се разделили по пол
5 (100%) 1 vote

Enjoyed this post? Share it!

 

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *